Големите творци и храната: Никос Казандзакис

Балансът е най-важното нещо, когато говорим за литература, същото в пълна степен се отнася и за храненето. След като заедно с Хашековия Швейк обилно потънахме в пръжки и печени свински меса, редно е да разтоварим организма с малко средиземноморска диета. Време е за път, отправяме се към по-топли географии, а именно - Гърция. Няма нужда да питате някой грък, за да се сетите, че литературната икона в южната ни съседка се нарича Никос Казандзакис. Нещо повече - той е еманация на гръцкото усещане за живота такова, каквото е запазено от древните елини до наши дни. Кое е най-отличителното качество на Казандзакис като творец и мислител?

Въпреки че е прозаик по природа, той пише като поет. Образите в книгите му са толкова живи и земни, че четейки неговите творби, неминуемо ще поискате да заживеете по онзи първичен начин, по който битуват и героите на Никос. От всеки ред Казандзакис възпява простите, но вселенски човешки потребности, сред които водеща роля е поверена на храната - хлябът, виното, маслините. Много повече символи, отколкото обикновени хранителни продукти. Патриархът на гръцката литература ги влага в книгите си като тухли, за да изгради още по-плътно представатa ни за това що за хора са главните му персонажи.

Дори да не сте чели книгата,

няма как да не сте чували за Алексис Зорбас.

"Този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си", възкликва за героя си самият Казандзакис. Романът "Животът и приключенията на Алексис Зорбас" е публикуван през 1946 година. След Втората световна война Гърция е потънала в тотална бедност, населението се нуждае от храна и човешки условия за живот. Като контрапункт на всичко това Никос пише книга за насладата от живота, за добрата храна и нуждата да не прикриваме човешките си желания и потребности.

Романът, посветен на този примитивен в добрия смисъл на думата критски миньор, започва с описание на неговата закуска: "Зорбас, седнал срещу мен, сърбаше с дълбока наслада кафето си. Мажеше върху хляба масло и мед и ядеше. Разведри се, успокои се лицето му, устата му се смекчи".

Идва обяд и Зорбас разкрива пред разказвача в книгата основите на своя светоглед:
"Пладне мина! Кокошката се свари, станала е сигурно като локум, горката! Разбра ли?
- Разбрах, но не съм гладен!
- Не си гладен! - рече Зорбас, като се плесна по бедрата.
- Ами че от сутринта не си хапнал нищо; и тялото има душа, съжали го. Дай му да яде, началство, дай му да яде, ами че нали то е нашето магаренце! Ако не го нахраниш, ще те остави насред път".

Ненапразно гръцката дума за душа е psyche - човешката психика е пряко свързана с храната. В същото време Казандзакис отделя немалко място в книгата и на един от водещите християнски символи - виното:
"Каква е пък сега тази червена вода, началство, я ми кажи! На един нищо и никакъв пън прокарват филизи, провесват се сетне едни такива кисели украшения, минава време, слънцето ги изпича, стават сладки като мед и тогава ги наричаме грозде; смачкваме ги, изстискваме им сока, слагаме го в бъчви, кипи той от само себе си, отваряме го на Свети Георги Пияния през октомври и излиза вино! Какво чудо е пък това? Пиеш от него, от този червен сок, и душата ти почва да расте, не може да се побере в тази мръсна мърша, предизвиква бога да се преборят. Какво е това, началство, кажи ми де!".

Чрез монолозите на този ненаситен за живот миньор Никос задава на читателите

основните въпроси за смисъла на човешкото съществуване.

"В този момент умът ми е в яденето, при кокошката и пилафа, посипан с канела отгоре; и от цялата ми глава излиза пара, като от пилаф. Нека първо хапнем, нека първо се натъпчем и после ще видим. Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът - пилаф тогава и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът - лигнит тогава и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?".

Вечното "Carpe diem" (улови мига) ни дебне от всеки ъгъл в романа. Животът е тук и сега и нищо друго не съществува. Несъмнено тази нишка в творчеството на Казандзакис води началото си от интересите му към дзен будизма и Източните философии. Но нека се върнем към Крит и местната селска кухня. Никос не крие сантимента си към нея описвайки дори такъв жесток акт като скопяването на едно прасе:
"Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената, стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове и уханни билки - градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. На другия край на градинката, в една малка кочина, скопеното прасе квичеше оглушително от болка; а отвътре, от огнището, се носеше миризмата от белите му бъбреци, които се печаха на жарта".

Дори да не сте фенове на субпродуктите, няма как да не ви поблазни възможността да опитате от тези благоуханни бели бъбреци. Още повече, че ще бъдете в компанията на такъв лакомник и всепризнат гуляйджия като самия Алексис Зорбас!

Очаквайте скоро и следващата ни литературно-кулинарна спирка: Астрид Линдгрен и нейните щури любимци - Емил от Льонеберя и Пипи Дългото чорапче.