ОТ БРОЯ: В името на кърито

за пълна глупост.

За да разберем по-добре казуса, трябва да се върнем в XV век. Както знаем, по това време европейците правели едно - пътували и завладявали. Португалците - също. Това направили и с част от Югозападна Индия. Първият им въпрос към местните хора бил какво ядат. "Кари", обяснявали те на тамилски. Най-вероятно имали предвид конкретен сос с мазнина, счукани ядки, подправки и плодове, който се поднасял с ориз. Сосовете били много повече, разбира се, и за всеки от тях си имало име. Но още оттогава думата започнала да се използва за местната храна изобщо.

В следващия епизод се явяват британците, за които според клишето Индия е перлата в короната на империята им. Те научили и заели наготово думата от португалците. И продължили да я употребяват по същия начин - като обобщаващ термин за индийската храна като цяло. Но при британците думата придобила и нов смисъл и това бил стилът на готвене на индийския готвач в дома на сахиб и менсахиб - белите господари. В кухните на колониалните домове ставала необичайна трансформация. Срещали се две абсолютно различни кулинарни практики и традиции. И от усилията на индийския готвач да се нагоди към господарския вкус постепенно се оформила англо-индийската кухня. Тя бързо се прехвърлила на Острова заедно с пенсионираните служители на Британската източноиндийска компания, които взимали със себе си не само рецепти, но и готвачи. С първите пригодени рецепти за къри се появило и съперничеството между домакинствата кое притежава най-изкусния готвач. Клубове придобивали известност с кърито си, както станало с джентълменския Madras club, нашумял с най-лютата си версия със скариди.

Абсолютната комерсиализация обаче дошла с изобретяването на

кърито на прах.

Никой не е претендирал или претендира днес за автентичност на сместа, тя е създадена от чист прагматизъм, каквото е пестенето на време. За всички следва да е ясно, че автентичните рецепти изискват прибавянето на подправките отделно при строга последователност, че за всяко ястие те са различни и че в Индия едва ли някой би посегнал към английската кулинарна иновация. Няма спор, че тя е отнела нюансите и уеднаквила вкуса в замяна на удобство. Точно то е отворило вратите на кърито не само към британския, но и към световния кулинарен репертоар.

Дотук тезата на Чахети Бансал е правилна. Да, произходът на думата е продукт на колонизаторите и като време, и като география, както е и обобщаващо-опростенческа.
Нещо повече - в много изчерпателната си книга "Curry: A Tale of Cooks and Conquerors" авторката Лизи Колингам казва: "Кърито е не само термин, с който британците назовават неизброими индийски ястия, но е и ястие само по себе си, създадено за британците в Индия." В този смисъл кърито изобщо не е индийско. И не е ли парадокс, че в същото време то се свързва с Индия, както никое друго?

Проблемът на настояването за изключването на думата от речника ни е, че когато говорим за език и кухни, особено в контекста на империите, разказът е един - за безкрайно взимане и даване, за непрекъснат обмен и трансформации. Опазването на началото, произхода, първообраза и автентичността са фантазми, които тук не се вписват. Думите и рецептите не се задигат като чувал от банка, те сами си решават дали да прескочат границите си. Правят го много бавно и най-често завинаги в процеса, който най-общо наричаме

срещи между култури.

В същия този XV век, когато португалците откраднали думата "къри", те донесли със себе си винения оцет, с него и ястието си carne de vinha e alhos, свинско печено на бавен огън с винен оцет и чесън. Местните хора страшно го харесали, но не можели да произнесат името му правилно и така се появило vindaloo, което днес ще ви предложат във всеки индийски ресторант. А какво може да е по-индийско от лютите чушки?
Да, но не и до преди португалците, които, отново в резултат на нашествие и колонизиране, взели лютите чушки от Америките и после ги пренесли и в Индия. Дотогава там лютото е идвало основно от черния пипер.
Да не забравяме и че в резултат на британското присъствие индийците са народ, пиещ чай. Много чай. Ритуал, който до края на XVIII век им е бил непознат.