Маса за един, моля

Ако сте сам и гладен чужденец в непознат град, в който за всеки ресторант, бистро, пекарна или закусвалня неизбежно се чака на опашка, без значение кой ден от седмицата или час от деня е, перспективата за бърз и вкусен обяд ви кара да се чувствате два пъти по-сам и по-чужд. Лично на мен в този момент паралелите с "Немили - недраги" ми се струваха съвсем уместни, нищо че бях в Калифорния. По работа. Само за седмица. Неохотно се наредих да запишат името ми в списъка, наред с останалите чакащи за маса ентусиасти, видимо сити, защото явно пресметливо си бяха отделили поне час до същинския обяд. Но когато наред с името си смотолевих с леко неудобство уточнението "маса за един", домакинът се усмихна, сърдечно ме поведе навътре и каза: "Ще ви дам най-добрата маса, за да погледате малко екшън". Аз се огледах невярващо, че говори на мен, а останалите чакащи двойки, тройки и прочее мълчаливо кимнаха в такт. Ето как неволно попаднах в обществото на хората, които се хранят сами - нещо като кулинарните илюминати. 

Оказа се, че да се храниш сам има неподозирани предимства. Първо правило - никога не се налага да чакате, дори в условията на вълча гурме конкуренция. В онзи момент обаче, ми се стори, че с това предимствата рязко се изчерпаха. "Най-добрата" маса се оказа разположена в съвършено невзрачно кьоше, току между шублера и прозореца - последната, на която би ви хрумнало да се настаните в един идеален свят без опашки за насъщните стриди. 

Ситуацията беше на път да премине буквално в "шампанско и сълзи", когато се огледах. От мястото си имах първокласен изглед, както към минувачите навън, така и към целия ресторант вътре, така че спокойно можех да наблюдавам всичко, което се случва наоколо, без да привличам погледите към себе си. Зад гърба ми сервитьорите ту крещяха поръчки, ту се шегуваха свойски или мъмреха един друг. Ето какво симпатичният мексиканец наричаше "екшън" - и с право. Второ правило на самотния гастроном - невзрачната маса, най-добрата маса. Ако сте любопитен по природа, седнете близо до кухнята или касовия апарат: до десерта вече знаете кой кого мрази, кой с кого излиза и кого ще уволнят, както и клюките за всички гости в ресторанта - освен какво си поръчват, никой не знае по-добре от сервитьорите какъв точно е случаят на всяка двойка или компания.

В Азия, модерната джунгла от изобилие и анонимност, суши веригите "на конвейер" са гениален камуфлаж за соло хранещите се. Менюто варира от най-семплото до най-екзотичното суши, приготвя се пред вас и се пуска по веригата, от която всеки грабва по порция, масата се споделя от всички, хората стават и си отиват и никой не обръща внимание дали споделяте храната си с някого. Но дори и в мегаполиси като Токио и Сеул, където анонимността е правило, на храненето сам в ресторант, особено за млад човек, или още по-лошо - жена, се гледа с известна снизходителност и съжаление. Освен, ако не сте чужденец - това донякъде оправдава всичките ви странности и местните отдавна са се примирили, че сте пришълец, когото никога няма да разберат, така че трудно може да ги изненадате. Но те вас - винаги. Така например не се учудвайте, ако попаднете в корейски ресторант и след уточнението, че ще вечеряте сам, след секунда настанят срещу вас голяма плюшена панда - за да ви прави компания и да не сте самотни.

Извън България тенденцията все повече хора да предпочитат и да се чувстват комфортно сами на обяд или вечеря в хубав ресторант се засилва от вече няколко години. Разчупеният интериор и практиката повечето ресторанти да имат предверие с бар, на който да изпиеш един аперитив, докато е готова масата ти, и където впоследствие можеш да решиш да ти бъде сервирано и основното меню, прави храненето сам много по-социално приемливо и отнема от напрежението да си единствен на маса за четирима, докато наоколо шумни карета и двойки се наслаждават взаимно на компанията си. 

След няколко успешни опита в чужбина, реших, че непременно трябва да изпробвам необичайното изкуство да се храниш сам и на родна почва. Подозирах, че това ще се окаже голяма лъжица за моята уста, затова си взех книга за подкрепление. В никакъв случай електронна - трето правило в наръчника по етикет на самотния гастроном гласи, че ако се храните сам без да откъсвате очи от екрана си, заслужавате косъм в супата. Все пак целим да нахраним и душата, а не Инстаграм. 

Така въоръжена влязох в малък, по-скоро фюжън столичен ресторант. Дотук всичко изглеждаше лесно - все пак дори нямаше опашка. Само че в мига, в който споменах маса за един човек, хостесата се трансформира в нещо като по-красивата версия на Ам-гъл, махна с ръка към салона на забавен каданс и ехидно промълви: "Ами, изберете си."

Всичко беше срещу мен - масите - само с места за четири и повече човека, до една готови всеки момент да посрещнат най-малко тричленно семейство, с възможност добавка на бебешко столче и купичка за домашните любимци. Дори салфетките бяха в комплект по две, за да не остане и капка достойнство и в най-закоравелия самотен гастроном. От бележките с резервации изглеждаше все едно целият А вход на 556 блок всеки момент ще се появи за входно събрание в ресторанта: Иванови, Петрови, Стоян и Лора, "Вечна ВИТА Лайф" ЕООД. 

Явно всички те закъсняваха, защото ресторантът беше празен, с изключение на млада двойка, българка и чужденец, които вечеряха, унесени в тих разговор и бутилка вино. 

Действах първосигнално и избрах масата в съседство. Това наистина беше друго ниво - тих ресторант, интимна обстановка, добре, че си донесох книгата. Само че четенето на книга в приглушената светлина на романтична ароматна свещ и изпитателния поглед на хостесата, се иска една особена сила на характера, която аз очевидно не притежавам, тъй като установих, че препрочитам едно изречение няколко пъти подред. Тук чудесна работа щеше да ми свърши съвета "Винаги носете слушалки - не само, за да слушате музика или любимия си подкаст, но и да изолирате шумни семейства или досадни сервитьори." - правило номер четири.

След малко неловката атмосфера в ресторанта се усили съвсем, когато на съседната маса спорът каква да е втората бутилка вино наруши иначе така хармоничната дружба между народите. Правило номер пет: когато се храните сами, не се съобразявате с никой друг освен със себе си. Няма нужда да изчаквате вече половин час идващите до 5 минути приятели, преди да поръчате, няма нужда решението дали вино или бира да се подлага на гласуване и най-важното - спестява се полемиката кой и как да плати сметката. Така че, ако се храните сами, не се чувствайте неудобно от останалите гости в ресторанта - навярно някои от тях, вместо да се съобразяват с компанията, в която са в момента, биха предпочели да се наградят с хубава вечеря в собствената си компания. 

Отношението на ресторантьорите към хората, които не смятат липсата на компания за причина да се лишат от качествено тристепенно меню например, също се променя. Казват, че човекът, който идва да се храни сам в ресторанта ви, е най-големият комплимент, който може да получите. Близка млада жена, известна сред приятелите си като пионер на самотните обяди в София, споделя, че това те прави по-близък с персонала, обръщат ти много повече внимание и все по-често се стараят да ти създадат уют - "На повечето места, където често ходя сама знаят точно какво обичам, с по-малко сол или бимон вместо балсамико, а на някои места дори има ястия, които не фигурират в менюто, но приготвят специално за мен, когато съм там."
Интересното е, че често пъти, когато сме вечеряли заедно някъде, където са свикнали да я виждат сама, персоналът никога не издава статута й на обичаен посетител, все едно грижливо пазят тайната й. Общите високи маси за повече хора, които се срещат и в някои столични бистра също са добро прикритие, ако сте решили да хапнете сам навън, без да биете на очи, защото разчупват строгия модел на масите с бели (или карирани) покривки, около тях има повече движение и предразполагат към импровизации с бройката хора, които могат да се хранят на тях. За съжаление тук-там в България все още се среща практиката на вечно резервираните маси, дори при празен ресторант, които служат за оправдание да ви откажат маса, ако преценят, че е по-изгодно да настанят група, отколкото сам човек. Но така или иначе е, наистина ли бихте искали да се храните на такова място?

Разбира се, да се храниш сам няма правила и е различно за всеки. В Tom's Diner Сюзан Вега описва своята лична версия - един момент от деня, който прекарва сама в малкък ресторант, наблюдавайки светът и хората наоколо. В по-познатата и популярна версия на песента има инструментал, китари и цял оркестър, но всъщност в оригинал и според първоначалния й замисъл, тя е записана акапелно, без акомпанимент - звучи толкова различно, че трудно бихте познали песента. Така е и с храненето сам - не е най-популярният избор, но когато опитате, е съвсем друго.