Големите творци и храната: Алеко Константинов

След О. Хенри, който успя да ни разсмее, а на моменти и да ни разплаче, продължаваме уверено да изследваме творчеството на хумористите чревоугодници в световната литература. И така, неизбежно стигаме до патриарха на българския хумор - Алеко Константинов - Щастливеца. Всички обичаме персонажи, които освен интелект имат и остроумно чувство за хумор. Е, прословутият Алеков герой бай Ганьо не ги притежава, но несъмнено е сред най-отявлените хедонистични образи в родната класика. Няма нищо случайно на този свят. Щастливата съдба среща Алеко с прототипа на бай Ганьо - Ганьо Сомов на Чикагското изложение.

Червендалестият мустакат български селянин се изявява като пазач на щанда за розово масло. Следва дълъг разговор между двамата, след който в съзнанието на майстора на перото се ражда идеята за творба, описваща приключенията на хитър и безпардонен търговец на мускали из стара Европа. Речено-сторено, през 1895 година Алеко завършва ръкописа на книгата, а бай Ганьо тръгва към своите читатели, за да стане легенда.

Мразен и обичан едновременно,

този мустакат тарикат е станал нарицателен пример за негативните черти в националния ни характер. Но тук няма да го съдим, нито ще защитаваме тезата - колко много днешните българи приличат на него, вместо това ще се потопим между Алековите страници, за да си припомним що за птица е този бай Ганьо и какво обича да си похапва и посръбва. Кулинарните му забежки започват още в началото на неговата европейска авантюра със знаменития откъс в купето на влака:

"Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце".

Статуя на бай Ганьо в с. Скобелево

Хрането на този дребен търговец на розово масло е винаги съпроводено от пищна визуално-звукова картина. Това допълнително придава цветистост на неговия образ и в същото време е критика на Алеко за ниската култура на повечето българи в края на XIX век. Бай Ганьо не се свени да си проси храна, само и само за да не прибегне до своите собствени кашкавалени запаси:

"А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце - ще помине човек. Ами!" И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм". Формулата на успеха за бай Ганьо е проста -

нахалство, нахалство и пак нахалство.

Заветната цел - да спи и да се храни без пари, докато пътува из Европа. Така започва низ от комични случки, като първа спирка е Чехия. На гости у Иречека, по време на официалния обяд Алековият герой се проваля в старанието си да покаже своите добри обноски и европейско поведение:

"Това какво е, супа ли е? А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пaрдон, извинете, оцапах ви бохчата... Ц... ц... ц... Тюх да се не види! Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек, бай Ганьо не можа да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката, и изля доста от нея върху масата и додето да му попречат, той събра една част с лъжицата и я изсипа в чинията си. Стопанката не искаше да му позволи да яде от тая супа, но той от деликатност загради чинията си с ръце и не искаше да му я меняват".

В този епизод големият български хуморист пародира балканските нрави и мачовския нагон на героя си чрез метафората за лютото:

" - Две стигат за петима ни, страшно са люти - заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: - На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.
Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганьо сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб.
- Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете - учудва се бай Ганьо. - На Българията дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пардон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа".

Консумирането на много хляб като символ за немотията е тънкият намек на Алеко, че където и да отиде един беден човек, той неминуемо показва от каква среда произлиза чрез хранителните навици. В дома на милионера Бодков бай Ганьо дори пробва уменията си на готвач. Нескопосаността му обаче довеждат до

истинско кулинарно фиаско.

"Сол"! - командува бай Ганьо. Дават му сол, той си подпретва ръкавите до лактите на влакнатите ръце, бръква в солницата с недотам деликатните си пръсти и почва да соли и да разтрива отвън и отвътре и без туй насолената риба.
"Червен пипер!" - ама де ще имат тия диванета червен пипер! "Чер пипер" - командува бай Ганьо, граби пипера и търка по рибата. "Скара!" - тръби тържествующият готвач, но тук не можаха да го разберат, при всичките му жестове, па и той сам назърна наоколо и не можа да забележи скара; но туй препятствие ли е за бай Ганя? Не е той вчерашен! Като взе щипците, нарина всичкия огън пред отвърстието на пещта, остави другите гозби да почиват (то добре, че бяха вече готови), разкрачи щипците, сложи върху тях рибата и рече да я вмъкне в пещта, но вратицата тесни, закачи се рибата, подхлъзна се и - цап! - в огъня. "Ай!" - извика стопанката. "Нищо, нищо!" - успокои я бай Ганьо, грабна рибата, издуха налепените въглени и пепел и пак я тури на скарата. Дим и рибена миризма напълниха цялата кухня. Стопанките - в отчаяние, бай Ганьо сияй, той е сега в сферата си; хем пече рибата и духа, и подсмръква, раздразнен от апетитния дим, хем командува със свободната си и омацана от обръщането на рибата ръка да слагат трапезата, за да не изстине неговата гозба: "Прясна риба не е ли гореща - хвърли я!" Рибата, опечена, с оваляна в пепелта опашка и глава, сложиха в една чиния и под любезната команда на бай Ганя: "Скоро! Скоро! Додето е гореща, дайте лимон и вино, без вино две пари не чини!".

Безкрайни са комичните ситуации, в които изпада нашият славен герой. Бай-Ганьовите навици не се променят, дори когато се връща от Европа, ненатрупал богатство, но добре поживял си на чужд гръб. Търсенето на келепир е неговият водещ мотив с каквото и да се захване от журналист до политик. Знаков е моментът на разговявката в двореца, когато лакомият хитрец натъпква пастите в джобовете си:

"Докопах хайвера, че като задълбах лъжицата, ако е било по-малко от половин кило - грях да ми е на душата. Оная ти риба майонез, ония ми ти закуски, имената им не зная, че като зинаха ония ми ти уста... Остави се!... Ядох, ядох, тъпках... и досега се чудя как не ми се пръсна стомаха. Ами пиене... Кога съм си отишъл, как съм си отишъл - заколи ме, не помня... Уфф!... Още ме боли главата от туй пусто шампанско... Че остави това, ами като взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми... Е, хайде сбогом".

Всъщност Алеко Константинов никога не казва сбогом на най-любимия си персонаж, а и на добрите гозби, които самият писател много е обичал. Три години, преди да бъде застрелян край пазарджишкото село Радилово, в анкетата "Моята изповед" на въпроса "Кое е любимото Ви ястие?", Щастливеца отговаря "Пастърма и кисело зеле".

Очаквайте следващата ни литературно-кулинарна разходка. Заемаме се с първата българска готварска книга, издадена през 1870 година в Цариград, неин автор е самият Петко Рачов Славейков.