Истории от севера: рибешка му работа

Април. Пристанището в Балчик. Откриваме Красимир на риболовния му кораб. В сезона на калкана сме, малко преди да влезе в сила забраната за улова му - от 15 април до средата на юни. Краси трескаво подготвя здравите мрежи от капрон, а момчетата от екипажа ни носят топло еспресо.

"Я ми кажи", започвам аз, "откога се занимаваш с риболов?" А той, отпивайки глътка кафе, ми отвръща с една такава рибарска гордост:
"Охо, вече двадесет и пет години все това правя!"
"Знам аз - риболовът тръпка, болест е, и все по наследство се предава!", прекъсвам го аз.

"А не, не, хич при мен така не беше. Ресторантьор бях аз, съвсем другаде главата ми беше. Във Варна си живеех, ама баща ми като се разболя, трябваше в Балчик за няколко месеца да се върна. Срещам тогаз стар приятел, негов кораб тъкмо беше построил, та ме покани с него да работя. Север и юг не знаех къде са, но така този занаят ме грабна и така в морето се влюбих, че още на следващата година първия си кораб под наем бях взел."
Корабчето се поклащаше под нас от студените априлски води, а група чайки, намерили своята публика, показваха интересен танц и стремглаво изпълняваха сложна конфигурация от пируети.
"Разказвай ми сега за царя на морето ни!", нетърпеливо му подхвърлям аз.
"Ти щом до тук си дошла, сигурен съм, знаеш, че черноморският калкан съвсем различен и по вкус, и по вид от средиземноморския си събрат е. Нашенският по костните бодли и наситеното на море бяло месо ще познаеш."
Изправям се и поглеждам на север, а Краси продължава увлечен в своя разказ:
"Ей там, където си се загледала, най-много калкан има. И с корабчето все там ходим - на изток от нос Калиакра. Калканът основно с мрежи го вадим - с такъв размер на окото, че само големите екземпляри да се хващат, а маломерните свободно да минават. Ама иди това на бракониерите го кажи - дето малко око ползват и всякакви големини риби ловят. А аз ако видя малка, я меря и ако е под 46 см - обратно в морето я пускам."
"А колко голям става, и на размер, и на възраст?", прекъсвам го аз.
"На калкана три години му трябват, за да стигне килограм и половина тегло, а полово чак на пет години съзрява. Ама и хората трябва да се научат - дребен като видят, да не го купуват. Тази търговия не бива хич да се стимулира. Така интензивно се лови последните десетина години, че запасите му силно изтощени са и големите риби все по-голяма рядкост са."
"Ние при теб бързахме да дойдем, риба директно от морето да си купим", казвам му аз.
А Краси се усмихва:
"Нали знаеш, че само в България така можеш. И правилно сте дошли, че скоро забраната за улов ще влезе. Калканът към бреговете започва да мигрира, хайвера да си хвърля."
А аз, горда да се похваля, че от морето и рибите ни се интересувам:
"Чела бях, че локални миграции извършва, преследвайки рибите, с които се храни."
В този момент Краси се изправя:
"Хайде вътре да влезем, че като те слушам колко любопитна си, скоро разговорът ни няма да приключи, а започва да вали." Озоваваме се в малката капитанска стаичка. Прозорците са запотени, задушно е и силна миризма на море, поемайки своя път навън, изпълва ноздрите ни.

"И докъде бяхме стигнали... А, да, сетих се - калканът най-много цаца, попчета и меджид обича, и преследвайки пасажите, тези локални миграции извършва. През април и на десет метра дълбочина излиза, а като отмине размножителният му период, навътре в морето - на осемдесет до сто метра - живее, и кой го знае накъде поема. Абе, нали ти казах - "рибешка му работа", такава приказка имам аз, в морето никой не знае какво се случва."
"А ти как най го обичаш? Много вкусна риба е това!", включвам се аз.
А той, потърквайки ръце, сякаш приготвената риба е пред него, ми отвръща:
"Е как, най-харесвам рибена чорба от калкан - ама само от калкан, без друга риба в нея. Че и той, както и останалите дънни риби, има много вкусно месо и е много полезен. Как се казваше онова модерното нещо, дето го има в него - колаген. На север точно затова рибарите "морско агне" го наричат - крехко и фино бяло филе, истински деликатес. Понякога го пържим, понякога цял на фурна или скара приготвяме - все е чудесен."
Наближава обяд. Краси разпъва малка правоъгълна масичка пред нас:
"За гости ми е тази", и за секунди я отрупва с мариновани риби, буркан летни краставички, малко тарама с препечен хляб - "ей така, мезенце за ракийката да имаме!"
"Всичко си имате тука май, гледай какви вкусотии си приготвил", казвам му аз.
А той, изваждайки подскочилите филийки от тостера, продължава:
"Всичко я! Сега е активният риболовен сезон и по 4-5 дни в морето стоим. На петдесет мили влизаме - дето бряг не се вижда, и усърдно работим, но вече все по-трудно е. Млади хора с това да се занимават - няма. Такива, на които занаята да предадем. Едно време рибарски училища имаше - в Созопол и Бургас. Щото то не е само риболовът, ами мрежите, такъмите... трал майстори имаше. А сега - нищо. Само каквото от тетрадката на дядо сме записали - това е."
"А защо, при толкова богато море, държавата не подпомага това да се развива, а закрива тези училища?"
Краси ме поглежда с леко тъжен поглед:
"На младите не им се работи, все лесно и подредено искат да им е. Ето - моят син за готвач учи. В натоварените дни и той помага, ама виждам, хич май присърце не му е..." - въздъхва той.
"А за квотите за калкан ще ми разкажеш ли?", продължавам моето морско интервю.

"Да ти кажа, за мен калканът най-трудната за работа риба е. Тука между рибарите в нашето сдружение често обсъждаме, че за няма и десет години популацията му наполовина намаляла е. Хем от 2007 г. ЕС квотите въведе."
"Сдружение ли?" - поглеждам с недоумение.
"Да! "Черноморски изгрев" се казва!" - гордо го изрича той. "Аз съм и на управителния съвет член. Преди години квоти и от по 300 тона имаше, сега на 95 тона паднаха. Сдружението с най-голям брой плавателни съдове най-висок процент квота от общата получава, а после и между всички риболовни кораби се разпределя. Калкан за любителски риболов е забранен. Та, малко е. Ама ние сме си говорили и дори сме предлагали пълна забрана от три до пет години да се въведе - та калканът време да има да се възпроизведе и запасите си да попълни. Че риба ако няма - и рибарите няма да ги има."
Ръката ми е изтръпнала от писане, листите хартия са на свършване, но аз не спирам жадно да се боря за всяка глътка знание:
"Така като те слушам - риболовът уж удоволствие трябва да е, а то все по-трудно май става?"
Краси подпира глава с юмрук, замисля се за миг и започва:
"По-трудно става, ами. Ето - сега уж препоръка беше, а го приеха. Кораб над петнадесет метра ако имаш, не можеш да го регистрираш. А в Гърция до петдесет може!" - и търсейки снимка от гръцките пристанища, една ярост се надига у него: "Абе, те ли ще риболовуват или аз? Времената други станаха, рибата намалява, ние все по-навътре в морето влизаме и с дни живеем там. И като правиш тези неща - все по-голям кораб ти трябва. Ама те просто не познават Черно море. Както е тихо и спокойно, изведнъж ураган става - затова и Черно го наричат."
Краси, видимо ядосан, поглежда към хоризонта:
"Пристанища нямаме, условия нямаме, сега и таксите корабът тук да стои - тройно скачат, борси нямаме. Затуй и всички рибари в Гърция все бягат - там стоката да си продават."
"Остави сега тия неща - за рапана ми разкажи, че и той на калкана вреди!", опитвам се да го разсея от негативната вълна, която се опитваше да го залее.
"Рапана, момиче - естествен враг в морето ни няма. Мидите унищожава, и малки попчета лови, а те храна за калкана са. Не знам, може и еволюция да е, ама като няма миди - морето не успява да се самоизчисти. Намалява рибата, много намалява!"
Разговорът ни преминава от моя разказ как прадядо ми е ловил калкани по брега, във вода до колене, носил е вилата на ковач - като кукички остриетата да бъдат - а после, доволен от улова си, на баща ми е казвал:
"Когато калкан ти се прияде, просто в морето влизаш и си го вземаш."
Толкова много риба е имало. Та стигаме чак до разказите на Краси за бедното на риба море през 1970/71 година, когато цацата е изчезнала за цели две години. Усмихва се:
"Рибешка му работа - казах ти."
Все още е светло, денят е така дълъг - време и за късно еспресо още има. Звън на телефон прекъсва нашия разговор. Краси се изправя и леко ядосан отговаря:
"Идвам де, идвам - тука работа да вършим сме седнали!"
"Виж, да не те задържам - ние така и до утре можем да си бъбрим. Пак ще идвам при теб, и на корабчето мога да се кача като влизате в морето!", казвам му аз.
Моят събеседник днес познаваше всички забрани, наредби и изисквания, сезонността на черноморската ни риба. Но говорейки днес, разочарованието му някак усетих:
"Природа имаме, четири сезона имаме, риба всякаква имаме, но държавници нямаме - и все повече чатала ни слагат!", беше ми споделил по-рано днес в нашия разговор.
Даваше си сметка и той, и целият му екипаж, че запасите на калкан са от изключително значение за устойчивия риболов.

Краси се изправя:
"Аз май ще вървя, че път ни чака тази вечер. А ти като идваш пак в Балчик - непременно да се обадиш. В морето с нас ще те вземем, снимки ще направиш, а тази статия "Рибешка му работа" да я кръстиш."