Истории от севера: На лов за лухнуси

Неделя. Последната на февруари. Силен и пронизващ вятър. Обичаен зимен ден на морето. Може би около два следобед е. Отново на любимо място. При рибарите местност Кара Таш, близо до Златни пясъци. Почуквам на прозореца на малката рибарска къща. Около мен касетки с грижливо подредени рибарски мрежи, всяка чакаща своя улов и своя сезон. Все още и есенни цветя има и е нереално зелено.

"Влизай, влизай, че много закъсня!", долавям женски глас.

Побутвам леко дървената врата и заедно с мен далеч навътре се прокрадва изгубен слънчев лъч, сякаш намерил
своя път и стремглаво се насочва към голямата рибарска мрежа в средата на стаята, обливайки я със своята светлина и превръщайки я в картина от злато. Мирише на дом. На дърва и огън. Мека топлина. Лъчът продължава своя танц, попадайки върху всички морски детайли в рибарския дом. Сякаш да ми покаже иска нещо, пък и аз от поглед да не изпусна. Нови и стари въдици подредени на тавана над мен. Снимки с морски трофеи и рибарски срещи със стари приятели. Откривам Найден на малко дървено столче. Ръцете му грижливо отплитат голямата мрежа.

"Ела да ти покажа колко работа ме чака!", казва ми той. "Tам до печката сядай, топло да ти е!", обажда се и леля Ванче от другия край на стаята и продължава: "Ще ме извиниш, ама тука гоблена довършвам, че за подарък го правя, подарък от морето и съвсем малко ми остава, докато е светло да мога да шия. Рибарски лодки на пристъна съм го кръстила."

Малко мъркащо коте се е настанило в панера до нея и се наслаждава на топлото следобедно слънце.

"Искаш ли лимонада?", пита ме Найден и докато я отваря започва нетърпеливо: "Какво сега да ти разкажа?", за миг се замисля и продължава: "за лихнусите искаш ли, сега съвсем в сезон са, а скоро и карагьозът. Ама на мен лихнусът най - любим ми е, а сякаш българинът най - малко го обича.", "И на мен, чичо Найдене, и на мен", прекъсвам го аз. А леля Ванче след мен се включва и тя: "У дома само той го приготвя. Любимата му риба хич не дава друг да я пипа!"

"А я ми кажи как преминава един твой ден на морето?", питам го аз. "Е как, като на всички рибари", смее се той и продължава: "Ако в морето няма да влизаме и у дома съм, в седем точно закусвам. И винаги с чорба, най-много рибена обичам, ама тя най-трудоемка е, че поне седем, осем вида риба трябва да има, истинска да стане и цялото море да можеш да усетиш", размечтава се Найден.

"Ако пък ако в морето рано ще влизаме, инвентара в лодката преглеждам и потегляме, за закуска време няма. В лодката после всеки каквото е донесъл хапваме", изправя се и посочва с показалец към морето: "Онзи черния камък там като подводна скала виждаш ли го, дето вълните се разбиват? Кара Tаш се казва, Черен Камък значи, затуй и тази местност на него е кръстена. Едно време тук буни и модерни риболовни уреди като нямаше, по него, дърветата и сградите по брега се ориентирахме къде мрежи и кошчетата за лихнуси да хвърляме", а аз го прекъсвам: "чакай, чакай, лихнусите не ги ли ловите с онази мрежа, дето ми я показа?" А той вече беше изскочил отвън на двора.

"Ето, виж!" и ми подава нещо като телена мрежа с кръгла форма и големина на чиния.

"Ей така се разпъва като цилиндър да стане и лихнуси и попчета само с него ловим. Това е риболовно приспособление, само с един отвор, през който рибката да влезе, подлъгана от примамката. След него още един има, пак от мрежата изграден, който пък на рибките не позволява изхода да намерят. Кошчетата покрай скали и камъни през три, четири метра връзваме, като до онзи черния, дето ти показах. Лихнусът скалисти места обича." И вдъхновен от разказа си, продължава: "И знаеш ли сега, нещо интересно ще ти разкажа: "Мъжките устройват гнездата за женската, в мидени черупки или под големи камъни. В размножителния период стават черни със стоманени оттенъци, така женската привличат и след полагане на яйцата до излюпването те се грижат." Подсилвайки печката с няколко сухи дървета продължава: "С тези нашите раздумки огънят почти загаснал, студено не ти ли стана?".

Леля Ванче ми носи топъл следобеден чай и се включва в нашия разговор: "Сега му е сезонът, януари и февруари,
като тук забраната му за улов от 15 март влиза, ама според мен по - рано трябва да е, че към края на февруари вече много хайвер във всяка риба има."

"А ловите ли много, има ли го този така вкусен лихнус?", а Найден отново до голямата мрежа сяда и тъжно казва: "Има го, ама хич не е като едно време, тогава по десет килограма на ден не ги харесвахме, сега половината не можем да стигнем. Ама рапаните и те пакостници големи са, с хайвера му се хранят, и с миди също, пък те плячка за лихнусите са. Мидените полета и от дънния трал много страдат." Замисля се той: "Сериозно намалява рибата ни в Черно Море".

"Аз май ти прекъснах работата, така беше седнал мрежата да си ремонтираш!", "Сега, ако ще я снимаш, напиши: Това е снимка по време на поддръжка и подготовка състояние на мрежа за карагьоз", смее се той. А аз му казвам: "На мен това безкрайна и сложна работа ми се струва, как се отплита, ремонтира?", "Скоро ще ми е нужна и трябва да е готова, че карагьозът и той в сезон влиза. Меремет ще ѝ правя", намига ми Найден докато ръцете му укротяват голямата мрежа. По погледа ми разбира, че у мен се надига все по - голямо любопитство и продължава: "Най - сложното в ремонта на една мрежа е да знаеш кърпенето на дупките, него старите рибари меремет наричат. А ти пиши, пиши, че сложни термини ще ти кажа!", сериозно схлюпва вежди Найден и продължава: "Хващаш ме точно стифиране като ѝ правя, за улов да е готова!", придърпвайки я от едната касетка в другата. "От едната страна долната яка (въжето) на мрежата с тежестите подреждам, а от другата - горната яка с мантарите, плаващите тапи са това, стифиране се нарича, записа ли?", прави малка пауза Найден. "И сезонът като дойде, всяка риба определени за добър улов зони има, свободно място като намерим, мрежите винаги по течението хвърляме". От дума на дума разгорещените ни разговори преминават от теми за храна, през рибарски хитрини за мариноване на риба и как Найден без никакви подправки я прави: "та да усещам после истинския вкус на риба", та чак до майсторлъка как всички кости на добре изпечения карагьоз само с няколко движения да извадим. Леля Ванче носи един изпечен: "Този от вечеря ни остана, сега чичо ти Найден едно показно ще ти направи." А той вече ножа взел, започва: "Ето така с тъпата страна, притискаш по целия скелет леко, на един сантиметър от гръбнака и без да нараняваш кожата, а след това същото и от другата страна на рибата правиш и ето хоп, целият гръбнак и костите излизат заедно", почиства рибата той, горд от своето показно. "По цяло лято на групите немски туристи от Златни пясъци съм показвал, рибите как да си почистят, а те улов в Черно Море при нас идваха да наблюдават, като атракция си бяхме. Маринован карагьоз им предлагах, и все трудно да го преведа ми беше, казвах им, че черноморска херинга предлагам. Какви времена бяха!", размечтава се той. В този момент погледът му се спира върху въртящия се с форма на петел ветропоказател. "Ех, този югозападен вятър, пак задуха, морето ще обърне, а долу лодката на вода съм оставил. Ще ида я видя!".

Слънцето бе на път да залезе. Излизаме с Найден на двора, а той развълнуван от всичко, което ми разказва, продължава, сякаш заключение на своя разказ да направи: "Моето момиче, от мен да знаеш, рибар вече четирдесет години съм, всяко влизане в морето истинско приключение е и винаги различно. И морето, и преживяванията, свързани с него. Тук най-големите приятелства се създават, вечни приятелства!" Леля
Ванче ми помахва от верандата. Здрависвам се с Найден и им обещавам пак да дойда, разказа когато напиша, да се видим и да им го прочета.

Денят ми отново е изпълнен с ново знание, вдъхновение и много, много нови мисли, които биха могли да дойдат само тук. При рибарите и при морето.