Кажи, баба, grazie!

Веднъж Дитер Кослик, интендант на филмовия фестивал Берлинале и готвач-любител, си задал въпроса, какво ли правят берлинчани, които не посещават фестивала? Сигурно вечерят навън, казал си той. Според градската легенда, Кослик решил да комбинира рафинирани филми с изискана храна и отлежало вино, за да превърне гурманите в киномани. Така преди десет години се ражда секцията "Кулинарно кино", която бързо набира скорост и става любимата малка перла на Кослик.

В рамките на "Кулинарно кино" прожекциите са придружени от вечеря с тристепенно меню, приготвено от реномирани готвачи по мотиви от показвания филм. Мястото, където киното преминава през стомаха, е така наречената "Огледална шатра", която се появява срещу музея Мартин Гропиус в началото на фестивала и изчезва в края му.

Временният фестивален ресторант, наречен "Огледална шатра"

Тази година един от майсторите, които интерпретират филмите с черпак и подправки, беше Масимо Ботура, на чийто ревер светят три звезди "Мишлен". Ресторантът му "Остериа Франческана" заема през 2013 трето място в класацията на Aqua Panna и Pellegrino "50-те най-добри ресторанта в света", а славата му го е превърнала в храм за кулинарни поклонения.

В Берлин Ботура изглеждаше като сторъкия бог Шива, който успява едновременно бъде главен герой в епизод от поредицата на на Дейвид Гелб Chef’s Table, да готви след прожекцията на филма, да раздава автографи на невероятно забавната си  (и красива) книга "Никога не вярвай на кльощав италиански готвач" и да участва в разговори с публика и журналисти. Безспорно най-ярката звезда сред останалите си звездни колеги, сред които Пако Перез и Томас Йошида.

Харизмата му засенчи даже Алис Уотърс, тъкмо наградена със "Златна камера" на Берлинале – почетно отличие, което се дава за особени заслуги за света, киното, добруването и фестивала в частност. Срещата, на която двамата представиха книгите си, не беше съпроводена с филм, но за сметка на това Ботура разгърна кинематографски издържано пано от спомени, пълно с пръски слънчева светлина от сърцето на Италия, аромат на домати, расли в подножието на Везувий и перфектно тесто за паста.
Представете си началото на този разказ  – малкият Масимо, скрит под масата, наблюдава как баба му контролира невероятно тънко разточените правоъгълници тесто за паста. Гледа ги в контражур, срещу слъцето, опипва всяка неравност. Ако съзре дори и дребно несъвършенство в дебелината на листа, то той отива за талятеле или спагети. Само перфектното тесто има високоблагородната съдба да се прероди в тортелини. А тортелините от своя страна стават толкова божествени, че малкият Масимо грабва няколко и започва да ги яде още сурови. Бабата хуква да го преследва с точилката, а той се изхитря да открадне още няколко.

Още в началото на разказа слушателят усеща, че малкият Масимо трябва да стане готвач. Разбира се, това не се случва без завои и перипетии, защото бащата – също класически герой с патриархална власт и тежка дума – нарочил професиите на цялата си челяд. На Масимо било наредено да стане адвокат. Но все пак любовта към храната надделява и той захвърля овреме правото и се насочва към кулинарията. Започва да подрежда живота си по трите принципа, които стават символ и за кухнята му - скромност, страст и мечти. "Трябва да пренесете емоцията на масата. Чинията трябва да бъде пълна с поезия. Поезия е и тишината, преди ястието да изчезне завинаги".

Въпреки, че непрекъснато се вдъхновява и пресъздава изкуство в рецептите си – особено руския конструктивизъм и специфичните арт-революции на германеца Йозеф Бойс, Ботура не възприема себе си като артист. "Ние, готвачите, сме занаятчии", казва той с подкупваща прямота. "Художникът, творецът, има неограничената свобода да преминава граници за да се себеизрази. Ние сме ограничени, защото в крайна сметка ястието трябва да е вкусно. То е най-важно. Въображението трябва да е подчинено на резултата". Основният творец остава земята, природата. "Веднъж ме попитаха", разказва Ботура, "как достигате този невероятен аромат на ястията си? Нищо не отвърнах, отидох в кухнята и донесох един домат. Разрязах го. Половинките се разпаднаха и наоколо се разнесе чистият, неподправен аромат на домат, раснал на склона на Везувий. Почвата там е толкова наситено плодородна и различна, че доматите стават по-сладки и от ягоди. Това е тайната на ароматите. Местни и пресни съставки. Биволската моцарела, например, трябва да е толкова прясна, че да се чувства още животното."

И така, макар Ботура шеговито да предупреждава със заглавието на книгата си да не му вярваме, и спомените в разказа му да са пълни с клиширани италиански герои и съставки, в този момент цялата публика не само му вярва, но и усеща в Огледалната шатра дъха на вулканичните домати.

От кухнята се носи аромат на менюто, подготвяно от Михаел Хофман, шеф-готвач на прехваления берлински ресторант "Марго" (Margaux). Тоест, бивш ресторант, защото през февруари 2014 г. Хофман реши да го затвори. Менюто, приготвено от него е прекомерно кисела студена супа от червено цвекло и запържен карфиол върху пресолен индийски-инспириран мус и само показа защо "Марго" никога не получи повече от една звезда "Мишлен" – както се знае, една звезда е по-скоро проклятие, отколкото повод за гордост. Берлин няма защо да съжалява за вече бившия ресторант "Марго", а може да гледа с нега към Модена и да мечтае за филиал на "Остерия Франческана".

А как завършва "филмът" от спомени на Масимо Ботура? Разбира се, с епизод, в който бабата отново е главен герой – когато посетила ресторанта му, с опитния жест на генерал, преминал през много кухненски битки, тя поръчала цялото меню. Кимала одобрително, но оставила тортелините за накрая. Когато дошъл редът им, само цъкнала с език и казала със задоволство: "Моите са по-добри."